ОБЩО РАЗБИРАНЕ ЗА ФЕНОМЕНА КОРУПЦИЯ

През последните години, а по-точно от управлението на ОДС насам темата за
корупцията трайно се настани в полезрението на широката общественост у нас.
Медиите поддържат постоянен интерес към нея. Инициативи като Коалиция 2000,
инициатива отворено управление и Прозрачност без граници, както и множество други
НПО провеждат систематични действия за проучване и противодействие на
многообразните корупционни практики.
Най-малко обемът от публикации по темата нараства експоненциално. Засега обаче
количеството решително преобладава над качеството. Не са рядкост случаите, когато
зад научна претенциозност се крие просто глупост.
Един пример – тръгвайки от допускането, че корупцията през годините на прехода не е
по-голяма по размер от онази през предходните десетилетия, един известен наш
културолог преминава към виртуозна интелектуална бродерия, за да обясни защо расте
субективната представа за корупцията, след като тя самата, видите ли, не се променя.
Единственото обяснение защо самата корупция не расте е, че не разполагаме с данни за
предходните десетилетия. От това, че нямаме данни, които да позволяват коректни
сравнения, обаче не следва, че размерът на корупцията постоянства. Всеки
първокурсник във Философски факултет на първата лекция по логика научава, че от
грешна предпоставка можем да произведем произволен извод.
Не бихме се занимавали с подобни примери, ако те бяха изолирани явления. Случаят
по-скоро е обратният. Това е важно, защото произволното говорене за корупцията е
резултат от същностна нейна характеристика, отбелязвана от всички сериозни
изследователи – корупцията е сложна, нееднозначна и многообразна1
. Този нейн
характер е сериозна бариера за осмислянето на същността й, а от неразбирането до
глупоста крачката е прекалено малка, за да е трудна.
За съжаление и най-сериозните анализи на корупционните феномени не са лишени от
принципни недостатъци. Най-големият от тях, който има преки последствия върху
възможността за практическо противодействие срещу корупцията, се отнася до начина
на дефинирането й.
Подходите могат да се сведат до два основни, всеки от които има подразновидности.

Първият подход е да се тръгне от самата социална практика. Тук най-често срещаните
подразновидности са две: а) изхождане от специфичната културна артикулация на
корупцията, уталожила се в словесна (и речникова) употреба или съответна правна
практика (и кодификация)
2
. И в двата случая имаме без-рефлексивно отношение към
феномена, който просто се заварва в някаква определеност и се назовава чрез някакви
ключови параметри – лица, власт, норми, облаги, морал, „развала”.
Същият е подходът и при другата основна разновидност – б) подкупът се разглежда
като най-ярка проява на корупция и към определението на феномена корупция се върви
чрез абстрактно генерализиране на атрибутите на действието подкуп3
. Поразително е в
каква голяма степен – къде съзнателно, къде не – подкуп и корупция се разглеждат като
синоними4
. Особено съществено е, че това е масова практика дори у онези автори,
които иначе декларативно твърдят, че корупцията не се свежда само до подкуп5
.
Вторият основен подход е, когато дефиницията на корупцията се оказва проекция на
специфичната професионална гледна точка на интерпретатора – икономист, политолог,
юрист и пр. Тук ще подминем собствената специфика на тези професионални интерпретации, заради открояването на общия им принцип6
. Не е трудно да се види, че
всички те са като правило въплъщение на много по-обща бихейвиористка ориентация –
корупцията се разглежда като поведение на индивиди.
Обръщаме внимание върху три съществени момента:
– вътрешна логическа кохерентност на този тип определение, което не чувства
обяснителен недостиг – всичко му е ясно, защото целият обществен живот се
разглежда през тази призма (поведение на лица);
– потвърждение от опита на културната артикулация, т.е. всекидневното
знание не излъчва представи за корупцията, които да противоречат (или да
остават неразбрани) в поведенческата парадигма, поради която тя изглежда
като достатъчна;
– потвръждение от традицията на останалите специализирани научни
практики, а така споделената гледна точка изглежда естествена и
универсална.
Проблемът не е дали тези дефиниции ни помагат да разпознаем многообразните
феномени на корупцията. С тази задача гореизброените определения се справят
относително добре. Проблемът е, че така разбраната/диагностицирана корупция
автоматично влече със себе си и диапазона от мислими мерки за нейното ограничаване.
Добре известно е, повтаряме, че разбирането на естеството на корупцията е
предварително условие за ефективността на мерките за противодействие. Тъкмо поради
това неразбирането е опасно. При поведенческото тълкуване на корупцията излиза, че
тя разваля човека и остава абсолютно неясно как тя вреди на обществото (че това е така
уж се признава, но остава само абстрактна декларация)
7
. Излиза също, че при липса на
облага за лицето (пряка или косвена; лична или групова) няма корупция. Сякаш не би
имало корупция също, ако да речем получаването на лични облаги е регламентирано.
Също толкова неясно е защо изобщо има норми, които корупционното поведение
погазва. Още по-неразбираемо е как и защо корупцията прераства от „частна” в
„системна”. В обяснителен план излиза, че най-дълбокото и единствено основание за
корупцията е гнилостта в човешката природа – понеже хората са универсално алчни, то
е естествено, че има такива, които се корумпират и други, които корумпират.
В никакъв случай не бива да се подценява приносът на медиите за универсализирането
на този тип представи за корупцията, което допринася вторично за отношението към

тях като естествени (и, следователно, достатъчни). Доколкото ефективното
противодействие срещу корупцията изисква задължително обществена непримиримост
към нейните прояви, то ангажирането на медийното внимание с темата е изключително
съществено и преднамерено търсено. Но поради естеството им да бъдат ориентирани
към масов адресат, медиите изначално са предразположени да виждат и показват
обществените отношения като лични постъпки, в случая – лични простъпки, което е
още по-добре, заради привкуса на скандал, лесно гъделичкащ страстите, а не разума на
публиката. Важното в случая е, че дължимото медиализиране на въпроса за корупцията
скрито орязва определен вид интерпретации като прави публично видими, т. е.
привилегировани, само онези, които са лесно усвоими за сетивата – като оставят разума
да спи. (Какво ражда спането на разума е добре известно.)
Общият порок на преобладаващите подходи в дефинирането на корупцията е, че я
свеждат до отделен акт на взаимодействие между две свободни в избора си на
поведение лица, а не като широкоформатен обществен процес, в който действащите
лица изпълняват своеобразна роля. Дали изпълнението е сърцато или изпълнено с
отвращение, доброволно или под принуда, това изобщо не отменя факта, че
действащите лица изобщо не са автори на сценария, по който се развива ролевото им
взаимодействие.
Да разглеждаш корупцията като акт на взаимодействие на лица е все едно да
разглеждаш половия акт като взаимодействие на два полови органа. Тази трактовка е
толкова несъмнено истинна, че може изобщо да възникне възмущение какво тук не е
наред. Отговорът е пределно прост – да приемаш тази „очевидна истина” за
достатъчна, означава да разсъждаваш като полов орган. Не искаме да кажам, че
половите органи са толкова носители на автономно щение и свободна воля, колкото са
участниците в корупционната практика. По-скоро казвам обратното, това какво е
половият акт става разбираемо през идентификация на неговото значение в логиката на
живота. Докато ние не разберем какво е живот, а оттам – възпроизводство на
популацията, оттам пък какво е размножаване, по никакъв начин не разбираме какво е
копулация. По същия начин – за да разберем какво става с корупционните практики,
трябва да стане ясно чии социални “инструменти” са участниците на терена. Трябва да
разберем първо естеството на специфичната социална “тъкан”, която корупцията
разяжда, за да намерим след това път към обяснението за естеството на
разложението вътре в тази “тъкан”.
Нямаме претенция за оригиналност. Подходът, който тук следваме, защото го
намираме за по-перспективен, е добре известен в специализираната литература, макар и
да се среща сравнително рядко8
. За разлика от поведенческата интерпретация, тази разглежда корупцията като феномен присъщ на своеобразната „органика” на
обществения живот в строгия смисъл на думата. Това означава причината за
корупцията да се търси в особеното устройство на съответната обществена система.
Ползата от този подход е ясна – без да престава да държи лицата отговорни за
постъпките им, сега вече може да се контролират структурните условия, които
предразполагат към корупционно поведение. Корупцията не е присъща на човешката
природа. Тя обаче задължително се появява и процъфтява там, къде има
институционални условия за това.